20.05.2017 г.

БЪЛГАРСКА, ИЛИ СЛАВЯНСКА ПИСМЕНОСТ, КОЕ Е ПРАВИЛНОТО?


От известно време се водят спорове относно названието на нашата писменост. Ние се разпознаваме като българи и за нас е съвсем естествено да я наречем българска. Това разбира се е правилна дефиниция, но не е единствената, която е правилна. Все пак, през IX век, азбуката ни е наречена τά Σθλοβενικά γράματα, това също е правилно название. Лошото е, че в по-късни времена етнонима славени/словени започва да се използва и за други хора, а това довежда до сериозни обърквания.

Понастоящем, доста сънародници водени от любов към България и искрено вярващи в правотата си, се изказват негативно против назването славянска писменост. Както отбелязах, основната причина са многото недоразумения, а и заблуди налагани дълго време.

Според официалната историография, славяните са дошъл от Припятските блата северен народ, който няма нищо общо със старите българи, и макар да стои на по-ниско културно ниво, им е дал езика си. Същия този език, който говорим днес, но в развит вид.

Това е невероятна глупост, нищо не може да ме накара да се съглася с нея. Именно несъгласието ми със старите теории ме накара да напиша тази работа. Исках точно и аргументирано да обясня как според мен стоят нещата. Аз не вярвам в така наречената славянска прародина в Припятските блата. Не вярвам в разпръскването на дедите на представителите на днешните славяноговорящи след смъртта на Атила.

Смятам, че както ние, така също поляци, словени, хървати и т.н. сме потомци на различни стари народи, които “науката” е обявила за “безследно изчезнали”. Всеки си обитава старите земи, като за жалост ние сме изгубили по-голямата част от владенията си.

Това мнение не е ново, в своя книга, Юлия Хаджи Димитрова цитира Виктор Обермюлер, който през далечната 1872 година казва следното: “Ония народи, които след края на т.н. “Велико Преселение на Народите” биват наречени “славяни”, са всъщност нищо друго освен остатъците от народите, населяващи преди това съответните земи и назовавани от гърци и римляни в дълги списъци траки, гети, мизи, даки, агатирси и т.н...“- Ю. Хаджи Димитрова, “Gotji qui et Getae” “Готи, сиреч Гети“, Перпериком, София, 2012, с.112.

Нека видим сега кой е народа, от чието име се заражда и налага над 300 000 000 души колективното име славяни. Ще започна с това, че точния термин е славѣни/славени. 

Това е добре обяснено преди доста време от един способен учен - Александър Теодоров Балан. Българският езиковед казва следното – “правилното е славенинъ понеже съвпада най-добре с варианта представенъ от добрите наши някогашни книжовнци.” - А.Теодоров-Балан, Кирилъ и Методи, свезка втора, Набоженъ Поменъ и исторични свидетелства за Кирила и Методия, 1934, с.3.

За да разберем кои са старите славѣни/славени, трябва спокойно да разгледаме фактите, да осмислим новата информация и всичко ще си дойде на мястото. Едно нещо трябва да се осъзнае добре – определени етнически названия от миналото, след време преминават у други хора, а това води до объркване, ако не познаваме подробностите.  

Не може да се оспори, че в края на VII век, земите на юг от Дунава са освободени от две големи групи, които в едни историческите извори са представени като българи и славени а в други като мизи и гети.

Реално, името българи принадлежи на хора спадащи към големия тракийски народ мизи, а славени е новото название на тракийския народ гети. Това е казано от ясно по-ясно от египетския летописец Теофилакт Симоката.

Не кой да е, а един от най-големите родолюбци – Ганчо Ценов цитира този стар автор обяснявайки, че хората познати като  славени, са северните траки гетите -“Sclavos sive Getas: hoc enim nomine antiquitus appellati sunt.” - Г.Ценов, “Праотечеството и Праезикът на Българите”, Хелиопол, София, 2005, с.14-15.

Ценов не само представя важната информация, но също така обяснява и нещо друго, което е в противовес с общоприетите теории. Той тръгва смело против установените догми и заявява, че по време на късната Античност името славeни  не е било название на цяла общност както твърдят представителите на различни школи, а е било отделно име на отделно племе -Г.Ценов, “Праотечеството и Праезикът на Българите”,  Хелиопол, София, 2005, с. 178.  

Същото виждане се поддържа от британския учен Пол Барфорд: The original term Sclaveni would seem to be a real tribal name (with a typical -eni plural ending).”  - P.M. Barford, The Early Slavs, Culture and Society in Early Medievial Europe, The British Museum Press, London, 2000,  c.29.

Чак след векове, въпросното алтернативно название на гетите славени, бива употребено, а и прието от други хора говорещи сродни езици. Въпросните хора говорещи сродни езици са дедите на руснаци, поляци, чехи и т.н.

Предците на чехи, поляци, руснаци, сорби и др. са били известни в миналото не като славени, а като венети. Знаехте ли това? Този факт не може да се оспори, нито е редно да се прескочи, но доста спекуланти го премълчават с цел да посеят объркване и за жалост успяват.

Въпросните венети спадат към илирите, които са съседи и роднини на траките според римския автор Апиан-.App. Bell.Ill. III.6.


Карта показваща местоживелищата на гетите-славени и техните съседи и роднини венетите, чийто балкански клон е познат в Античността под името илири

Започна ли да става ясно защо нашата реч позната в миналото като тракийска е сродна с тази на хърватите, които са потомци на илирийския народ арвиати? Съвсем нормално е, говорите на съседи и роднини да си приличат, а родството с хърватите вече е доказано дори с помоща на генетични проучвания.

Нека хвърлим поглед към данните, които спекулантите укриват. Птолемеевите τὰ Οὐενεδικὰ ὄρη -Венедски планини, са северните части на Карпатите  (територия на Полша и Словакия) -  Ptol. III.5.

Οὐενεδικὸς κόλπος -Венетския залив е на Балтийско море (Полша) - Ptol. III.5
На запад от град Вендум, Амиан Марцелин разполага Венетските Алпи – “Alpias Iuliarum quas Venetas apelabat antiquitas.” - Amm. XXXI.16.7. Тези Венетски Алпи са на територията на днешна Словения.

Трябва да се добави и това, че финландците все още казват на руснаците venäläinen-венетски народ, а за Русия ползват най-древното име Venäjä.

Тези подробности са от изключителна важност, но повечето от нас не ги знаят защото учените ни не са ни направили труда да дадат нужните обяснения. Как може някой да стигне до правилно заключение, ако е лишен от голямо количество данни? Невъзможно е! Изводи се правят въз основа на информация, която може да се провери, а не на твърденията на този и онзи.

Истината е проста, но не отърва на никоя историческа школа и доктрина, само ние имаме сметка защото гетите наречени славени са основен етнически елемент на Дунавска България, а по-късно тяхното име се използва за етническа група от 300 000 000 души.

Гетите познати в средновековните извори като  Sclaveni, Sclavos, Σκλάβοι, Σκλαβηνοι, Σθλαβηνοι, Σθλοβηνοι, причиняват най-много проблеми на Римската Империя (Византия).  В следствие на това, тяхното име става най-известно и постепенно, с течение на времето, се налага над всички останали хора говорещи сродни езици. Както отбелязах по-горе това са венетите – деди на поляци, чехи и др.

Точно по същия начин се налага и колективното име германи. Корнелий Тацит разказва, че поначало германи е важало само за тунгрите, т.е. не е принадлежало на цялата раса, а само на едно единствено племе, като след времето името било прието от всички роднини на тунгрите-германи - Tac.Germania, I.

Процесът на налагане на името славени, словени над венетите е дълъг. Началото е положено през VII век в земите на Словения позната тогава като Marca Venetorum. Фредегар разказва, че когато (през VII век) българинът Алцек бива предаден от баварците, нашият благородник намиря приют при венетите (дедите на словените). Алцек е приет от радушно от Валук известен в историческите извори като dux Venetorum (Winedorum) -господар на венетите.

Малко по-късно, в житието на Св. Колумба, за хората на Валук вече се говори като за  “Venetorum qui et Sclavi dicuntur” – “венети наричани и славени” – F.Curta, The Making of Slavs, History and Archaeology of the Lower Danube Region c. 500-700, Cambridge University Press, Cambridge, 2001.

Чак  през XII век територии от Полша са определени като Славиния и биват споменати славени там от Саксо Граматик - The First Nine Books of Danish History of Saxo Gramaticus, transl. O.Elton, David Nutt, London, 1894, c. 185, 301, 314.

Доста по-късно името славeни/словени започва да се налага и за хора като украинци и руснаци, но това става към XVIII век. До този период се е правило ярко разграничение между славенски и руски, украински.

През 1627 година украинецът Павмо Беринда създава работа със заглавие “Леξíконъ Славено-рωсскiи”. В творбата си Беринда посочва като славенски думите азъ, агньцъ, баснъ, бисеръ, докато техните староруски (украински) съответствия са: я, баранъ, казка, жемчугъ. Едва ли някой може да оспори, че думите азъ, агньцъ, баснъ, бисеръ принадлежат на старобългарския език.


 http://litopys.org.ua/berlex/image005.png 

Страница от Славено-роския лексикон на Беринда, не е трудно да се видят старобългарските думи азъ, агньцъ, багоръ...
Представенато до тук информация показва, че ѧзыкъ словѣньскъ важи първоначално само за нашата, българската реч, а под τά Σθλοβενικά γράματα се разбира само българската писменост от Ранното Средновековие.

Това е и причината в историческите извори да се прави отъждествяване на България и Славиния - Σκλαβινία Βουλγαρία, да се говори за славени-българи - Σκλαβων-Βουλγάρων, а и българи, които се наричали славени - Bulgari, qui Sclavi appellanturД.Ангелов, Образуване на българската народност, 1971, с.375-376. Жалко е само, че тази ценна информация се знае от твърде малко хора.

Учените ни трябваше да представят важните данни, а и да обяснят, че мизите, от които идва името българи и гетите отговорни за името славени, са хора, които са от един и същ произход, те спадат към северните траки. Родството им с подтиснатите от Рим траки на юг от Дунава е причината за съвместните българо-славенски нападения над римската войска.

Разбира се опититте на северните траки да освободят братята и сестрите си от римска власт са описани съвсем различно от римските летописци. Те говорят за “нашествия” на гладни за земя хора дошли от блатата на север, и за бягащи от врагове номади. Прочее,  освободителната война, се води не от 680 г., а от поне от 527 година, както знаем от сведенията на Йордан-Rom.388 и Прокопий Цезарийски- Hist.Arc.XVIII.20 .

Колко от нас обаче знаят, че съюза на гети и мизи, или както го предават някои автори – славени и българи, е от 527 година, а не от прословутата 680-681?

Доста сънародници гледат с неприязън на името славени и никой не може да ги вини за това, защото от една страна за гетите-славени са казани много лъжи, от друга, доста положителни неща са премълчани. На никого не би било приятно да чуе, че дедите му са били слаби и примитивни, а на нас дълго време бе хитро внушавано, че старите славени са били нещо като кротки, тъпи добичета с парцаливи дрехи.

Истината е съвсем различна. Прокопий Цезарийски е познавал тези хора и ги е описал добре - „Те не се различават помежду си и по външен вид: всички са снажни и извънредно силни”, Псевдомаврикий пък добавя, че „славините са издръжливи, понасят леко и жега, и студ, и дъжд, и телесна голота, и недостиг на храна  - П.Петров, Образуване на Българската Държава, 1981, c.73.

Йоан Ефески признава, че славените водят война по-добре от римляните -P.Barford, The Early Slavs, 2001,с.143. Арабинът Ал Атал изполва името славени като синоним на голяма опасност - F.Curta, The making of Slavs, 2001, c.111, бел.105. Старите славени-гетите са правели такива качествени оръжия, че дори римските легионери са ползвали славенски копияF.Curta,  с.314.

Неслучайно славенския владетел Добрита казва – “Още не се е родил и не е огрят от слънцето този, които може да устои на нашата сила, не други владеят нас, а ние завоюваме земите на другите и така ще бъде докато има войни и мечове!” - Menander Protector Hist. De legationibus Romanorum ad gentes / ed. C. de Boor, Excerpta historica iussu imp. Constantini Porphyrogeniti confecta, vol. 1: excerpta de legationibus, pt. 1. Berlin: Weidmann, 1903, c.211.

Не кротки овчици и плахи орачи са били старите славени-гетите, а силни, смели, войнствени и горди хора, които впрочем са действали винаги заедно със своите роднини мизите известни и с името българи.


                  http://www.warlordgames.com/wp-content/uploads/2008/12/dacians_box_art.jpg 

Самото име славени е тракийско по произход. Коренът слав/слов присъства в тракийски епиграфски паметници от времето на Античността. Един от майсторите на Рогозенското съкровище V-IV в.пр. Христа, е Δισλοιας /Дислойас. Проф. Лариса Бонфанте смята, че името е теофорно и съотвества на славянското Богослав -L.Bonfante, The Barbarians of Ancient Europe: Realities and Interaction, Cambridge University Press, Cambridge, 2011; с.156-157.

Частицата σλοιας σλοβιας/словиас може да се обясни със стблг. славити, словѫ-славя, прославям. Това е мнение и на акад. Вл. Георгиев. Коренът слав/слов присъства и в други тракийски имена. В началото на II век в земите на гетите е документирано името Sclaietis. Надписът е регистринан от Ханс Крае като - C.I.L. III C VI.

Sclaietis не е нищо друго освен латинизираното предаване на Славетис/Славитис, а то от своя страна се явава форма на българското име Славит. За жалост, и този важен за нашата история надпис не е използван от изследователите на миналото ни. Задайте си въпроса - защо?

При някои от нас настъпва объркване поради факта, че понастоящем ние се самоназоваваме българи, а не славѣни/славени, но в това няма нищо странно. Държавата Англия не е основана само от старите англи. Друг важен фактор са английските съседи и роднини саксите, чието име обаче след време изпада, тъй както при нас изпада името славени и се налага името българи. Ето, няма нищо сложно за разбиране, прецедента с англите и саксите е пределно ясен.

Тъй както англичаните са потомци не само на старите англи, но и на саксите, така и ние българите сме потомци на мизите наречени българи и гетите познати и като славени.
Това, че англичаните наричат себе си англичани, а не англо-сакси, няма да ги накара да отричат, че нямат нищо общо със старите сакси завоювали Британия. По същия начин, за нас е напълно ненужно да се отричаме старите славени, чието древно име е гети.

Славянска, или както е правилното - славенска / старославенска писменост и българска писменост са едно и също нещо. Това, че огромен брой недобросъвестни хора са укрили важни данни, а и това, че името славени/славяни е политизирано и не е използвано правилно, не е причина да се отричаме от него, не е в наш интерес.

Ако определено име е опорочено, ние не трябва да го избягваме и да се сърдим, ако то бъде използвано за нас, а трябва спокойно, културно да обясняваме истината представяйки факти, които могат да бъдат проверени. Разумно е да се прочетат от кора до кора (а не набързо) работите на истински родолюбци като Ганчо Ценов, Цани Гинчев, Георги Сотиров.

Тези хора обясняват на достъпен език това, че ние българите сме потомци на народа наричан в Античността траки, като добавят и важната подробност, че старите славени са тракийски народ, чието име се е наложило над съседите и роднините им познати в историческите извори като илири и венети.

Не е ли това повод за гордост! Колко xopa могат да се похвалят, че дедите им са отговорни за възникването на название на цяла езикова група от над 300 000 000 души!

Та нима изясняването на “мистерията” кои са старите славени не е в полза единствено и само на България? Не само че новото име на гетите-славени става основа за термин като славянска езикова група, но също две държави – Словения и Словакия са кръстени по името на гетите-славени, които са наши деди.

Иска се време новите факти да бъдат асимилирани. Иска се време да се изчисти съзнанието от лъжите трупани дълго време. Иска се време да се провери всичко казано тук, но пък си струва. Не ми вярвайте сляпо, търсете, сравнявайте проверявайте и мислете!

Когато човек желае да изчисти съзнанието си от догмите на официалната историография, когато загърби грешните теории и заложи на проверена от него информация, той ще стигне до истината. Да познаваш истината е равностойно да познаваш себе си, да знаеш на какво си способен, да престанеш да се кланяш ту на изток, ту на запад и вместо това да следваш само своя път на свободен и горд човек.




17.05.2017 г.

ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ АЗБУКИ


Дължа голяма благодарност на хората от издателство “Златен Лъв”, Пловдив,  които първи намериха смелост да публикуват важната за историята ни работа на Ганчо Ценов. Става дума за книгата “Кроватова България и Покръстването на Българите”. 

Изледванията на прогресивния учен ми помогнаха да разбера доста неща. Бях запознат със сведенията от писмата на папа Николай, с които той заръчва на българите непременно да изгорят сарацинските си книги, какви обаче са въпросните сарацински книги, навремето никой не успя да ми обясни. Някои изказваха предположение, че се касае за писания на араби, които са се опитали да въведат старите българи в исляма.

Оказа се, че истината е съвсем различна. Ценов разказва с подробности за българското богомилство, за тракийските корени на богомилската вяра, а добавя и изключително ценни данни относно мистериозните сарацински книги. Те нямат нищо общо с корана, касае се всъщност за религиозна литература, която по време на Средновековието е считана за ерес.

Реално нашите деди са първите християни на Европа, Ганчо Ценов и Асен Чилингиров са представили солидни доказателсва по въпроса. В борбата за надмощие обаче, гърците успяват да наложат своето верую и същевременно да обявят, набедят дедите ни за еретици. Цялата ни раннохристиянска литература от началото на първото хилядолетие след  Христа е обявена за “еретическа и опасна”. Това обяснява и желанието на папа Николай въпросните стари книги да бъдат изгорени.

Нe e изключено дедите ни са послушали съвета на главата на католическата църква и са унищожили “еретическите” си писания. Възможно обаче определени фрагменти от старите книги да са били запазени, защото в едно от писмата си Георги Раковски споменава, че е “в Ямбол е успял да се сдобие с осем листа “на кожа писани” от “преди християнства еще”. За този интересен факт съобщава Александър Мошев в своя работа.

Не е ясно какво е имал предвид българския възрожденец под “преди християнства еще”. От преди времето на Борис I, или отпреди времето на Христос? Реално, първите християни на Европа са нашите деди, които римляните и гърците наричат траки. Владика на Филипополис-Пловдив е бил Св. Ерм, чието име показва силна близост със старобългарските родови имена Ерми и Ермиар.

Със сигурност ранните християни от нашите земи са имали свои писания. За пловдивския Св. Ерм се смята, че е създал книгата “Пастир” – края на I, или началото на II век? Няколко века по-късно, християните от нашите земи са обявени за еретици, отречена е и литературата им защото се е отклонявала от приетото от гърците верую. Именно това, че нашата ранна религиозна литература е отречена и забранена, би могло да накара Раковски употреби израза “преди християнства еще”, всъщност от преди времето, в което Борис е бил принуден да приеме веруюто на духовенството на Римската Империя (Византия).

Дали пък няма да се касае за доста по-древни писания – от времето на Орфей и Лин? Използването на древна азбука и споменаването на езически божества като Дионис веднага класифицира текста като предхристиянски. Раковски е бил достатъчно добре образован, знаел е няколко езика, бил е добре запознат с митологията, а и с нашия фолклор. За такъв човек не би било трудно да даде датировка на намерените писания въз основа на определени архаични белези на езика, използването на особени букви и споменаването на определени езически божества.

За жалост, съдбата на намерените от Раковски осем пергаментови страници е неизвестна. Няма как да проверим за какво точно става дума, нито пък можем да установив какъв е характера на буквите. Явно те са били познати на нашия възрожденец защото той употребява израза “стара българска писменост”.

Навярно за същата древна писменост говори и Черноризец Храбър споменавайки в работата си “чрьтами и рѣзами” - черти и резки? Дали това няма да са руните на дедите ни, или пък нещо съвсем различно? Възможно е също да се касае за част от библейския превод на владиката на гетите Урфил (Вулфила), който в края на IV век е набеден за еретик и поддръжник на Арий.   


                          Древна азбука наречена славянска писменост

За авторството на намерените от Раковски древни пергаментови страници има и друг кандидат. На посетилия през IV век нашите земи Св. Йероним се приписва създаването на глаголицата. Той е и човекът, който прави превод на библията на латински език, автор е и на много съчинения, а и на една важна за историята ни карта. На нея името България-Vulgaria се появава за първи път.



Вариант на глаголицата, смятана за дело на Св.Йероним, дадено е и сравнение с кирилицата

Няма съмнение, че родения в Хърватско християнин е бил начетен човек с богати знания и големи възможности. Божидар Пейчев обаче уместно уточнява, че Св. Йероним е по-скоро разпространител, а не създател на древната азбука. Пейчев се уповава на сведението на средновековния автор Храбън Мавър, според когото Етикус Истер е изобретил букви, които се отличават от еврейските, гръцките и латинските, т.е. имат оригинален характер.

Благодарение на Храбан Мавър ние разполагаме с изображения на буквите създадени от Етикус. Явно писанията на родения в нашите земи философ са били добре познати на запад, защото и други автори освен Мавър публикуват изображения на азбуката създадена в Добруджа преди около 1700 години.


 Азбука, чийто автор е родения в Добруджа Етикус Истер

Наблюдават се определени отклонения във формите на буквите, а това е индикация, че писмеността изобретена от родения в Добружда философ е била доразвита и използвана за по-късни работи, до които обаче днес ние нямаме достъп. Те или са унищожени, или са попаднали в списък на забранени книги след времето на Храбан Мавър.


             Друг вариант на азбуката създадена от Етикус Истер

Макар приписаната на Етикус Истър азбука да има заоблени форми като глаголицата, само при няколко букви можем да говорим за близост. Съвсем е друго е положението с работата на друг автор – Климент Грубишич. Той е съвременник на Отец Паисий и притежава неговата любознателност. Грубишич изучава доста от познатите писмености и през 1766 г. публикува книга, в която прави сравнение на глаголицата със знаци, които нарича рунически. Въпросните руни показват смайваща прилика с буквите от глаголицата. Не е пресилено дори да се каже, че става дума за стар вариант на свещената ни азбука.



Глаголически букви сравнени с гетски руни, намерени от Грубишич във френска книга

Относно руническите знаци Климент Грубишич обяснява, че се готски, или по-точно гетски. Те не приличат на буквите от Сребърния Кодекс  защото този ръкопис, набеден за готска библия е реално фалшификат базиран на писмеността и езика на старите лангобарди. По този въпрос убедителни доказателства са представили проф. Асен Чилингиров и Юлия Хаджи Димитрова.

За жалост Грубишич не представя примери, откъси от книги с гетски руни, той ползва информация предоставена от други автори. Навярно преди 1766 г. гетските писания са били унищожени, или забранени, като само малка група хора е имала достъп до старите ръкописи. Това обяснява защо е допуснато е публикуване на изображения на гетските руни, но не и на текст.

По всяка вероятност са заличени или забранени и работите на Етикус Истер, а и други наши деди, но пък едно е ясно – на наша територия са изобретени няколко азбуки. Не е ли това ярко свидетелство за гениалостта на предците ни, за стремежа им към знания?

Ясно е и друго, а именно това, че враговете ни са осъзнавали добре нашия потенциал и са се опитвали да унищожат всяко свидетелтво за високата култура на предците ни. Не е никак случайно, че няма оцелели тракийски надписи на видно място, а латинските и гръцките надписи на видни места са много.

Епиграфските паментици от Езерово, Кьолмен, Браничево, Дуванлий са опазени поради това, че се намират в гробници. Надписите от Ситово, Буково, Драгойна и т.н. са в затънтени планински места, далеч от погледите на българомразците. Никой не прави надписи само, за да ги скрие. Имали сме много писмени паметници, имали сме и много книги с различни азбуки, но поради фанатичната омраза на враговете ни е оцеляло съвсем малко.

Имал съм много учители и от всеки съм научил нещо полезно. Когато запитах един от тях каква е причината да бъдат съчинени толкова лъжи за нас, да бъдем така грозно оплюти, а и ощетени от от противниците си и от “великите сили”, получих следния отговор: “Никой не хвърля камък по дърво, което няма плод, а България не е просто отрупано с плодове дърво, тя е райска градина!

Най-голямото богатство на България е нейния народ. Злато и сребро могат да бъдат отнесени надалеч, къщи и ниви могат да бъдат изгорени, но ако хората оцелеят, те ще възродят всичко наново, стига да се обединят и да следват старите идеали. Не само поради тази наша способност да излизаме от гроба другите се страхуват от нас. 

Ние сме трън в очите на тъмните сили защото сме вечните бунтари и будители на подтиснатите, пазители сме на светлината, а и дарители на знание. Просветеният човек не може да бъде окован, той винаги търси път към свободата си.



Използвана литература:

1.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1999;
2.А.Мошев, В търсене на BIBLIA BESSICA – Съвременни аспекти на един стар проблем (цит. НБКМ, БИА, I Б 152 / 52; Срв. Архив на Г.С. Раковски. Т. 1. Писма и ръкописи на Раковски. С., БАН, 1952, 189–191);
3.Ю.Хаджи Димитрова, “Gothi qui et Getae” –“Готи сиреч Гети”, Перпериком, София, 2012;
4. C.Grubissihio, Inoriginem et Historiam Alphabeti Sclavonici Glagolitici Vulgo Hieronymiani Discutio Antiquitatis Populorum Septentrionalium Reique Literae Sclavonicice et Runice Sclavonicae, Jo. Baptistam Pasquali, Venetis 1766;
5.Cosmographiam Aethici Istria b Hieronymo ex Graeco in Latinum Breviarium Redactam, Secundum Codicem Lipsiensem, Primum Editit, Henricus Wutke, Lipsiae, Bibliopolio Dykiano, MDCCCLIII;
6.А.Чилингиров, Още веднъж за Филипи и Филипопол
7.А.Чилингиров, Филипи или Филипопол
8.А.Чилингиров, Готи и Гети



14.05.2017 г.

НЕПОЗНАТИТЕ СТАРИ БЪЛГАРИ


Макар от XIV до XIX век дедите ни да са представители на един подтиснат и подложен на унищожение народ, те предизвикват интереса на доста чужди историци. Eнгел, Тунман, Шльоцер, Гибон, Рънсиман, Вамбери, Фехер, Иречек, Венелин и др. се земат с проучаване на нашето минало. Относно етническия произход на старите българи, изводите на различните изледователи се различават значително.

Едни учени считат предците ни за угро-фини, други смятат, че Аспарух и повластните му хора са сродни на украинци, сърби и т.н., а има и такива, за които българи е име на тюрко-алтайски народ, чийто произход трябва да се търси в Средна Азия.

Във времето, в което теориите за произхода на старите българи са изграждани, е била налична твърде малко информация. С анализ на ограничени данни в никакъв случай не може да се стигне до правилен извод, поради тази причина изследователите на миналото ни, волно, или неволно съдават неверни, изкривени представи за облика, езика и произхода на нашите деди. Това е причината да се родят митовете за юртите, култа към Тангра, тюрската реч на бойците на Аспарух и т.н.

В миналото, на българския народ бе представена една химера, заблуда, която обаче е поддържана с такъв  фанатизъм, че дори и днес, когато всеки логично мислещ човек да осъзнава, че азиатския произход на дедите ни е заблуда, все още се намират не само обикновени хора, но и учени, които упорито се опитват да удължат живота на създадените в миналото погрешни представи.

За обиковените хора има извинение, те са избрали да вярват на нещо, което е повтаряно на няколко поколения българи и макар да е заблуда, е загнездено здраво в съзнанието. За професионалистите обаче няма оправдание. Те разполагат както с необходимите ресурси нужни за проучване, така също с времето, а и информацията, която до неотдавна бе достъпна само за шепа индивиди.

Ако в края на XIX и началото на XX век, доста важни неща засягащи бита, културата и езика на старите българи не бяха известни, то след 30-те години на ХХ век се появиха толкова много нови данни, че дори само с част от тях бе напълно възможно да се оборят грешните теории.

Етническия произход на даден народ се определя от доминантния антропологичен тип на въпросните хора, характера на техния език, обичаите, особеностите на материалната култура и т.н. Нека видим с каква информация са разполагали нашите, а и някои от чуждите учени в началото на ХХ век.

На 17 (12) януари 1938 г., в присъствие на четиристотин професионалисти, д-р Методи Попов оповести резултатите от първите мащабни антропологични изследвания на българския народ. Изводите на Попов са пределно ясни: “Отъ направeния разборъ на антропометричните проучвания надъ българския народъ изпъква ясно- позволявамъ си да повторя още веднъжъ, че всички споменати данни говорятъ категорично и ясно, че расовите смесици, които влизат в състава на нашия народъ, принадлежатъ къмъ познатите европеидни    раси.” - М.Поповъ, Българският народъ между европейските раси и народи, Придворна Печатница, София, 1938, с.111.

Трудът на д-р Методи Попов позволява на учените след 1938 г. да оспорят погрешното виждане на Васил Златарски - основоположника на историческата ни школа, но това не е направено. Защо???   

По-късно, през 1959 г. е извършено още едно мащабно антропологично проучване у нас, като резултатите съвпадат с тези от по-старото изледване: “Антропологичните типове, които влизат в състава на съвременния български народ принадлежат  изцяло към европидната раса. Между тези антропологични типове първо място по разпространение, съгласно подробните данни от нашите изследвания заема понтийският, или черноморският тип…” - М.Попов, Антропология на българския народ, Tом I, Физически облик на българите, БАН, София, 1959, с.260.

Княз Крум е изобразен като индивид с кестенява коса и лек пигмент на кожата - белези типични за понтийския тип, към който принадлежи народа на Орфей

Изображение на княз Омуртаг, вижда се, че българския благородник принадлежи на понтийския антропологичен тип

Понтийският (черноморският) тип е доминантен при най-старото балканско население -траките. За това свидетелстват фреските от различни древни гробници, описанията на стари автори, а и данните на археологията. Повече от ясно е, че в никакъв случай не може да се говори за физическото изчезване на народа на Орфей.

За това, че няма подмяна на населението свидетелстват и огромен брой исторически извори, в които се прави отъждестваване на българите с мизите – най-големия тракийски народ. 

Свързването на българите с най-древното балканско население е правено в продължение на 1100 години – от IV до XV век!

Логично е да очакваме, че след 1959 г., подкрепени от солидните доказателства на две мащабни изледвания, а и значителния брой свидетелства на старите летопици, историците ни ще прояват смелост и ще атакуват заблудите, като същевременно ще се опитат да положат основите на нова, вярна, базирана на факти теория за произхода на старите българи.

Уви, въпреки, че разполагат с всичко нужно, професионалистите не избират страната на истината, а продължават да подкрепят вдъхновените от чужденци погрешни теории. Ощетена е не само науката, ощетена е паметта на предците ни, силно ощетено е и младото поколение, което ще израстне закърмено с лъжи и на свой ред ще ги предаде на следващото поколение, заформяйки така порочен цикъл.

Може да се възрази, че антропологичните изследвания хвърлят светлина само върху физическия тип на дадено население и не могат да бъдат използвани за определяне на езика на въпросното население. Това действително е така, но дори ономастиката – науката изучаваща произхода на имена на градове, реки, хора, не предоставя абсолютно никакви данни за трайно установяване на азиатци на юг от Дунава след 681-ва година.

Подлагайки на анализ названията на селищата от територията на ранносредновековна България, Веселин Бешевлиев стига до извода, че отсъстват напълно първобългарски местни имена (т.е. няма никакви топоними и хидроними, които да са от тюрко-алтайски произход)- В.Бешевлиев, Географията на България у Византийските Автори, Известия на Народния Музей Варна, книга 23 (38), изд. Георги Бакалов, Варна, 1987 г. c.69.

Бешевлиев упорито поддържа тюрския произход на старите българи и добре осъзнава какво е значението на липсата на тюрски имена на селища и реки в ранносредновековна България. Това реално е доказателство, че езика на предците ни просто няма как да е бил тюрски. За да защити виждането си, нашия учен предлага извинението, че византийците предпочитали да употребяват старите (тракийски) топоними и хидроними, като новите (тюрските) са пренебрегвани.

Това обяснение е несериозно понеже Бешевлиев сам съобщава, че имената на Плиска, Преслав, Варна и др. са нови и са документирани по време на ранното Средновековие. Тези названия със сигурност не са тюрски, а не са дефинирани и като древни. Дали иначе способния наш учен не е разбрал, че си противоречи и то сериозно?

Тук е мястото да се спомене, че около двадесет години по-рано, Бешевлиев подлага на анализ личните имена на старобългарските благородници и стига до извода, че те са по-скоро ирански, отколкото тюркски- В. Бешевлиев, Ирански елементи у първобългарите,  Античное Общество, Труды Конференции по изучению проблем античности,  Издательство "Наука", АН СССР, Отделение Истории, Москва 1967, с. 237-247.

Определянето на лични имена като Аспарух, Борис, Гостун, Мостич, Персиян (Прусиян) и др. като ирански е произволно и няма научна стойност. В своя труд, съзнателно, или несъзнателно, нашия учен изобщо не споменава тракийските имена -Аспиос, Борискос, Гастис, Мостис, Прусий. Недопустимо е при сравнителния анализ да се пропускат данните от тракийската ономастика и то като се знае добре, че в продължение на 1100 години старите българи са отъждествявани с мизите, явяващи се най-големия тракийски народ.  

Въз основа на приликите  между старобългарските и иранските имена, Бешевлиев смята, че сред дедите ни е имало и ирански етнически елементи (т.е. дедите ни са се смесили с иранци), които са проникнали в средите на народа ни преди VII век. 

Това твърдение също е несъстоятелно и не е подкрепено от факти, понеже както краниометричните (измерване на съотношенията на костите на черепа), така и серологичните (кръвните) изследвания проведени през 30-те и 50-те години на ХХ век показват убедително, че ние сме твърде различни от азиатските народи, т.е. в никакъв случай не може да се говори за ирански етнически примеси.

А има и друго – в старобългарския език няма нито тюркски, нито ирански субстрат. Лингвистите знаят това прекрасно, все пак, още през 20-те години на ХХ век, Стефан Младенов сведе броя на тюрските думи до дванадесет, а това не само е нищожно количество, но и със сигурност се касае за заемки каквито се срещат във всяка реч. За пълната липса на тюрко-алтайски (а и ирански) топоними и хидроними на територията на ранносредновековна България споменах по-горе.

След като нито антропологията, нито лингвистиката дава право да се говори за тюрко-алтайски, или ирански произход на старите българи, то нима е редно дедите ни да бъдат определяни за народ, който се е оформил в Азия? Във всеки случай няма научна основа за това.

Дори и археологията не дава основание да се твърди, че старите българи са дошли от изтока, а и, че са различен от местното балканско население народ. В старобългарските некрополи се среща така наречената чернолъскава керамика. Ако дедите ни бяха дошли от земите на Индия, Иран, Афганистан, или пък Южен Сибир, то би трябвало и посудата им да се среща първо в Средна Азия, а на юг от Дунава да се появи едва през ранното Средновековие.

Реалността е съвсем различна, ето какво споделя Стамен Михайлов: Обикновено керамиката от тези находища е по-доброкачествена от новопазарската, но съвсем очевидно е, че се касае до една и съща традиция, която има дълбоки корени в нашата страна. Съдове с механично излъскана повърхност откриваме още в епохата на енеолита, бронза и особено през латенската епоха, когато се оформят всички основни елементи на т. нар. сива тракийска керамика, чието по- нататъшно развитие ние виждаме именно в чернолъскавата керамика от Нови пазар.” - Ст. Михайлов, Относно произхода на ранносредновековната чернолъскава керамика в България, Археология, кн. 4, 1961 г., c.9-10.

Какво излиза - старобългарската чернолъскава керамика, чиито корени би трябвало да са някъде в Сибир, или Памир, има тракийски корени, като развитието е започнало на Балканите преди около 6500 години – времето на Меднокаменната епоха (енеолита).

По съдовете на дедите ни често се срещат особени знаци, като най-впечатляващия безспорно е IYI. Димитър Овчаров смята, че това е знак на Тангра - Д. Овчаров, Прабългарската Религия- Произход и Същност, Гуторанов и Син, София, 2001, с.230.

Има обаче един много сериозен проблем. Ако това действително бе символ на божество почитано в Южен Сибир, то най-ранните изображения би трябвало да са там, като на Балканите не би трябвало да присъства преди IV-VII век. Реалността е съвсем различна, но подробностите са известни само на шепа хора.

През 1987 година, в свой доклад Стамен Михайлов публикува важна информация като посочва съвсем ясно, че IYI се среща сред знаците на неолитната винчанска култура (чиято територия съвпада с владенията на траките трибали, гети, мизи). Културата Винча възниква преди около 7500 години, а това показва, че на Балканите, знакът  IYI  е около 6000 години по-стар от най-древните тюрски рунически знаци!

Добавено е и, че древният български символ присъства върху керамика от минойски Кипър (XVI- век преди Христа), халщатско градище в Чехословакия и антична плоча от Пергамон. За тази плоча обаче се казва, че произходът и е от маслинената гора край Атина - Ст. Михайлов, “Известия на Народния Музей във Варна”,  книга 23, с. 92-93 (бел.9). За да се обоснове, Михайлов е цитирал трудове на Бенсън, Тодорович и Церманович, публикувани през 1960 и 1961 г.

Става ясно, че не само традицията на старобългарската чернолъскава керамика започва на Балканите преди повече от 6500 години, но същото важи и за свещения символ IYI. Тогава въз основа на какво може да се твърди, че дедите ни са донесли особени знаци, руни от някаква азиатска прародина, както прави Бешевлиев?

Налице е ужасяващ абсурд – доказателствата за местния произход на старобългарските съдове и знаци, руни, се игнорират, но от друга страна, фантазии и желания се лансират като “доказателства”. Направо да му стане на човек страшно! Наука, или подигравка с доверието на хората е това?

Нека разгледаме и друг аспект от живота на старите българи – техните обичаи. За остригването на главата и оставяне на кика е писал още Геза Фехер. Той смята, че владетелите на дедите ни са носили дълга коса, обикновените войници са бръснели главата си, а велможите са остригвали само част от косата, като са оставали друга, от която са оформяни три плитки – Облеклото и оръжието на старата българска войска, Военното дело на българите, Тангра, ТанНакРа, с.46-47.

Този обичай просъществува у нас забележително дълго време- до началото на ХХ век, но важното е това, че за поява и налагане можем да говорим не едва след 681-ва година, а хилядолетия по-рано. Касае се практика на пеласги като Тезей, а и на войнствени хора като траките абанти и мизи. За това съобщава Плутарх като дори обяснява с подробности каква е причината да се прави тази особена прическа – Plut.Thes. V.2.  

Всеки историк би трябвало да е запознат с работите на Плутарх, който се явава важен автор, но по необясними причини, професионалистите ни не отварят и дума за това, че бръсненето на косата и оставяне на кика е типично за тракийския народ мизи. Дали мълчанието на учените няма да се дължи на това, че същите тези мизи Димитри Хоматиан определя като предци на българите?

Този стар автор е цитиран от доказалия местните корени на народа ни Ганчо Ценов - Г.Ценов, Произходът на Българите и началото на Българската Държава и Българската Църква, Хелиопол, София, 2014, с.178-179.

Мълчание има и по отношение на произхода на друг обичай. За войната между княз Крум и римския (византийския) император Никифор Геник знае всеки от нас. Известно е и това, че при битката във Върбишкия проход, чуждият владетел е пленен, а по-късно обезглавен като назидание за страшните престъпления извършени над мирното население на столицата ни. От черепа на Никифор бива направена ритуална чаша, която е обкована със сребро. С нея Крум вдигал наздравица и черпел славянските вождове- Й. Андреев, А.Пантев, Българските ханове и царе, Исторически Справочник, Абагар, Велико Търново, 2004, с.48.  

Редица историци свързват необикновените действия на княз Крум с практиките на печенеги и др. народи от Средна Азия, но никой не прави дори бегло споменаване на свидетелството на римския автор Луций Аний Флор, който описва ранните сблъсъци на легионите на Вечния град с траките. Римлянинът обрисува предците ни като диви, жестоки хора с варварски ритуали, при които се пие  от човешки черепи “...litare dis sanguine humano, bibere in ossibus capitum...”- Fl. Bello Thracico.XXVIII.III.4.

Флор е ужасен от това, че траките правят чаши от черепи, но пренебрегва сатанинската жестокост и страшните престъпления на Марк Крас, Луций Пизон, Марк Лукул, Луций Сула и др.в земите ни. Със сигурност дедите ни са отрязвали главите на враговете си, но това е било разплата за извършени деяния, както е казал народа: Като не щеш мира – на ти секира!  

По-важното в случая е това, че особения ритуал за направа на чаша от черепа на противника е нещо добре познато на древното балканско население, което римляни и гърци наричат с името траки, и в никакъв случай не може да се говори за поява след времето на Аспарух.

Друг, особен обичай на старите българи е изкуствената черепна деформация- практика просъществувала до късното Средновековие. Каква е била целта на промяната на формата не черепа не смея да спекулирам, важното е това, че в нашите земи това явление не се налага след 681-ва година, а съществува хилядолетия по-рано, още от времето на Неолита- Й.Йорданов, Антропология на древните българи, Масовия кръгов гроб при Девня, ТанграТанНакРа, София, 2008, с.125.

В интерес на истината трябва да се отбележи, че до ранното Средновековие, в земите на юг от Дунава честотата на обичая не е голяма. Съвсем друга е картината в Мала Азия – земята на фригите и мизите, които Хоматиан определя като предци на българите. В началото на ХХ век бе проучена огромна могила във Фригия – предполагаемия гроб на легендарния цар Мидас. Скелетът на древния владетел е намерен в добро състояние и може да се види съвсем ясно, че черепа е бил подложен на деформация. Цитирайки Prag и Neave, Caroline Wilkinson уточнява, че през Х век преди Христа, на територията на днешна Турция (обитавана в миналото от мизи и фриги) са живели хора, за които удължената форма на главата е била символ за красота – C.Wilkinson, Forensic Facial Reconstruction, Cambridge Univerisity Press, Cambridge, 2004, с.93.

Защо особения обичай придобива масовост на юг от Дунава след 681-ва година е лесно да се обясни, ако се следват старите исторически извори. Трябва да се върнем при Димитри Хоматиан, който  съобщава, че (част от) малоазийските мизи са прогонени на север (през IV век пр. Христа) от войската на Александър Велики. По-късно, по време на ранното Средновековие, мизите се завърнали и завзели Тракия, Илирия, Панония ...- Г.Ценов, Произходът на Българите и началото на Българската Държава и Българската Църква, Хелиопол, София, 2014, с.178-179.

Ето това е причината изкуствената черепна деформация да се прилага по-често в земите ни след 681-ва година. Касае се за обичай познат на всички траки, но най-интензивно практикуван от мизи и фриги, болшинството от които са обитавали Мала Азия в далечното минало. Не е трудно за разбиране, нали?

Не е трудно да се разбере и каква е била истинската религия на старите българи, ако бъдат представени всички данни, а не само шепа подбрани фрагменти. Реално, в периода IV-XIV век, т.е. цели 1000 години, нито един римски (византийски) автор не съобщава за култ към Тангра при дунавските българи, нито пък е изказвано твърдение, че дедите ни са монотеисти.

За сметка на това ние разполагаме със сведението на патриарх Фотий, който е доволен от това, че българите са приели вярата на християните и са се отказали от бащините си богове – Г. Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998, с.114.

Ако някой е компетентен по религиозните въпроси, това е Фотий. Според този човек дедите ни не са монотеисти, не му е известно името Тангра, напротив, константинополския патриарх споменава за богове, т.е. за монотеизъм при предците ни не може да се говори и всеки, който твърди, че дедите ни са били монотеисти, или не е подготвен, или умишлено създава заблуди.

Фотий не е единствения, който знае, че старите българи имат няколко божества. Теофилакт Охридски твърди, че българите  почитат слънцето, луната и други звезди, говори се даже за принасяне жертва на кучета - ГИБИ, IX, част 2, с.62. В същата работа е предаден и разговора между гърка Кинам и княз Омуртаг. От беседата се разбира отново, че старите българи почитат не едно, а няколко божества  слънцето, луната и звездите-ГИБИ, IX, част 2, с. 64.

Ето каква е реалността -няма Тангра, няма Умай, няма монотеизъм, върховния бог на старите българи е слънцето, като се почитат също луната, звездите. За това свидетелстват историческите извори, всичко останало е фантазия.

Имайки предвид, че в продължение на 1100 години старите българи са отъждествявани с тракийския народ мизи, нека видим каква информация предлагат старогръцките автори за религията на траките. Според Софокъл, най-почитаното божество сред конелюбивите траки е слънцето (Хелиос)- Д.Попов, Гръцките интелектуалци и Тракийския свят, Лик, София, 2010, с.291. Луната също бива почитана от народа на Залмоксис и Орфей, а имена като Астеропей (потомък на звездата) подсказват, че е имало култ към определени звезди.

Дори странния обред на старите българи да принасят в жертва кучета е с древни балкански корени. На остров Самотраки е имало пещера носеща име на богинята Зеринтия. В нейна чест били принасяни в жертва кучета. – M.Gimbutas, The Gods and Goddesses of Ancient Europe, 7500-3500 BC, Myths, Legends & Cult Images, University of California Press, Berkely and Los Angeles, 1974, c.197-198.

Информацията за вярванията на старите българи е ясна, паралелите с религията и обредите на траките са ясни, но въпреки това, на няколко поколения ученици и студенти се внушаваше, че Аспарух е бил монотеист и е почитал Тангра. Това е непочтена, грозна подмяна на истината, такова деяние няма нищо общо с науката.  

Нека накрая да хвърлим поглед и към преданията свързани със старите българи. Едва ли има някой, който да не е чувал историята за хан (всъщност княз) Кубрат (всъщност Кроват), който заръчва на синовете си да са винаги заедно като сноп стрели. По този начин, пазейки единството, никой друг народ не би успял да ги победи.

Няма спор, че заветът на старобългарския владетел е мъдър. Важното в случая е това, че мъдростта предадена на Аспарух, Котраг, Батбаян и т.н. е вплетена не в тюрския, или иранския фолклор, а се касае за древна тракийска легенда, която е съществувала около 1300 години преди времето на Кубрат (Кроват), или около 2600 години преди наше време. Легендата е документирана през VI в.пр. Христа и е приписана на Езоп, чийто фригийски произход е добре известен – S.Urban, The Gentlemens Magazine, Vol. IX, January-June, William Pickering, John Bowyer Nichols & Son, London, MDCCCXXXVIII, c.594.

В друго, популярно предание свързано с княз Крум се разказва как строгия владетел решил да изкорени лозята с цел да сложи край на пиянството. И в този случай прототипът на историята е тракийски. Става дума за разказ за царя на северните траки Буребиста. Той е живял около хиляда години преди Крум в земите на север от Дунава. Страбон разказва, че Буребиста направил своят народ силен посредством физически упражнения, въздържание и желязна дисциплина. Пълното подчинение на траките става ясно от това, че след като им било заповядано да изкоренят лозята си, те го направили...-Strab. VII.3.11.

За пореден път се уверяваме колко много информация не ни е представяна изобщо. Как ученици и студенти да добият ясна представа що за хора са били старите българи, след като планини от важни данни са игнорирани? Как обикновения човек да повярва, че е потомък на местен народ, ако никой не иска да обясни, че от гледна точка на антропологията ние сме твърде различни от народите на Азия, но за сметка на това на нас може да се гледа като на потомци на древното балканско население. 

Как да не се пораждат съмнения ако се каже, че сме наследници на Арес и Орфей, след като само шепа хора знаят, че името Дуло е споменато в микенски документи от Бронзовата епоха, като то съответства на тракийските Дулас, Дулес. За това е писал родения в Казан (Волжка България) Юрий Откупщиков – Ю.В.Откупщиков, Догреческий субстрат, У истоков европейской цивилизаций, Издателство Ленинградского Университета, Ленинград, 1988.

Не мога да разбера защо у нас не се популяризират трудовете на учените Джаукян, Карагезян, Никулице, Мелюкова, Крикин? Тези хора са описали добре тракийското присъствие в Армения и Черноморските степи по време на Бронзовата епоха и по-късни времена. В работите на въпросните изследователи могат да се намерят данни, от които става ясно, че северните траки правят особени укрепления със земен вал и ров дълги векове преди римляните да дойдат на Балканите, че северните траки градят с квадри, че керамиката им е прототип на старобългарската.

Както отбелязах по-горе, нашето не е история, а ужасяващ абсурд – фантазии и желания са представени като “доказателства”, а важната информация е игнорирана

Ето как е деформирана представата ни за старите българи. Ето това е причината да не познаваме историята и бита на дедите си. Как да знаем истината когато достигналите до нас данни са изопачени до неузнаваемост?

Объркването не е нещо, което може да се пренебрегне. Объркването води до несигурност и съмнения, а те пък създават разделение. Истината за произхода на народа ни може да ни обедини, защото ще имаме светлия пример на живелите преди нас. Те не търпяха окови и унижения, никой враг не успя да сломи стремежа им към свобода и справедливост.Причината за това е следването на древната традиция – следването на пътя на светлината. Ще заживеем достоен живот, когато покажем държание на сплотени, добри, но и силни хора. За нас няма друг път, поне за истинските българи друг път не е възможен..