23.09.2016 г.

СТО ДВАСЕСЕТ И ПЕТ ИНТЕРЕСНИ ИМЕНА ОТ ЗЕМИТЕ НА СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ


За държавата на дедите ни в Северното Черноморие и Приазовието знаем благодарение на хроникьорите Теофан и Никифор. Сведенията не са особено ясни, но общо взето може да се каже, че въпросната територия се е простирала приблизително от Северна Добруджа до земите край Азовско Море. До голяма степен това е и региона, в който са властвали монарсите на Боспорското Царство.

Неговият изгрев е през V век преди Христа, точно тогава, когато на Балканите одрисите създават могъща държава предизвикваща страх, възхищение и завист у съседите. Първия господар на Боспорското Царство носи името Спараток, а така е назован и един одриски владетел от същия период– Спараток I. Цитираща Анохин, д-р Ружа Попова предава виждането на руския учен по отношение на това, че боспорския благородник Спараток I е де факто брат на одриския цар Ситалк, познат от разказа на Херодот.

Идентичните имена на одриския и боспорския владетел са нещо интересно, защото не се касае за изолирано явление. В земите, които Теофан и Никифор наричат Стара Велика България, са регистрирани между V в. пр. Христа и IV в.сл. Христа още четиринадесет тракийски царски имена. Става дума за: Адаиос, Бас, Берисад, Битюс, Гордис, Косина, Котис, Мидатос, Мостис, Реметалк, Рескупорис, Садала, Севт,  Спокос.

Значителното количество на тракийски царски имена в земите на Стара Велика България е един неудобен факт, за който доста изследователи не обичат да говорят. Не се отваря и дума за факта, че във въпросната територия, по време на Античността са почитани Тракийския Конник, Дионис, Сабазий, Кибела. Открити са доста оброчни плочки с изображение на Хероса, а имената на посветителите са безспорно тракийски – Сефт, Мокус и др.

Следи от култа към бог Дионис

По отношение на тракийските паметници от Северното Черноморие, д-р Ружа Попова споменава следното: “...в Северното Черноморие съществува значителен тракийски масив, който не е резултат от промените, настъпили през Римската епоха, а е трайно установен, но вероятно с променлив брой в различните епохи. Културата на това население успява да окаже достатъчно устойчиво влияние върху културата на местното население и оставя трайни следи.”

Улица от Олбия, изображение Малюнок Гореліка М.В. 



Надгробни паметници от Северното Черноморие (по О.Дашевская)

Несъмнено броят на траките в земите на север от Дунава и Черно Море е бил значителен. Проучванията на учените В.Латищев, В.Струве, М.Тихомиров, Д.Калистова, С.Крыкин, О.Дашевская, К.Влахов и др. доказват това убедително. Керамиката от земите на Черняково и Сънтана-Муреш има прототип в земите на Южна Румъния и Северна България. Освен това, на писмени паметници от различни времена са документирани следните тракийски имена:

Аброзеос, Авлузелм, Авлузен, Адаиос, Ак, Акия, Алдиос, Апатуриа, Ардарос, Ата, Атес , Атас , Атюс, Баба, Багос, Багес, Багиос, Байо, Баламир, Банас, Бас, Басар, Баста, Битюс, Батак, Батас, Батий, Батон, Батул, Берисад, Бес, Бистус, Битюс, Боискос, Болас, Бостас, Ботис, Ботос, Ботул, Вастубалос, Великус, Вензис, Властос, Войдес, Гадеис, Гастий, Герман, Гоискос, Гордис, Гокон,  Гото, Дада, Дадас, Далазелмис, Даос, Деиос, Дизас, Дизазелмис, Дизурос, Дроболус, Дулас, Дула,  Дулон, Диюрпанаис , Ерак, Ерми, Ермос, Зазус, Зиа, Карпос, Кодрос, Коко, Косас, Косина, Котина, Котис, Котион, Котон,  Котутион, Кузос, Ма, Мазис, Масас, Мастун,  Менулос, Месес, Мидакос, Мидатос, Мирина, Мокос, Мокиос, Мокус, Мостис, Мукапор, Мукатралис, Муса, Нана, Нано, Олгасус, Папас,  Перисал, Пюрос, Реметалк, Рескупорис, Рома, Сагариос, Садала, Сатрабат, Севт, Сисул, Скозос,  Спароток, Спаробаис, Спартокион, Спокос, Стуран,  Сурос, Тамира, Тата, Татис, Тарула, Татус, Тракида, Трасулос, Тюнос.

От този списък следните лични имена са базирани на племенни названия: Бес, Гето-миз, Тракида, Трасулос, Тюнос, идващи от беси, гети, мизи, траки, тюни. Към тях може да се добави наверно и Даос, като идващо от даи, даки.

Особен интерес представлява Дула, Дулас, Дулон. Най-често във времето на Античността те се срещат по надписи от долината на Струма, срещат се също по печати на тухли от IV-V век от областа Мизия, но както виждаме разпространени са и доста по на север. Важно е да се знае, че Дула е име на тракийска богиня, а както почти на всеки българин е известно – Дуло е названието на рода на Аспарух, Тервел и др. наши владетели. Най-рано Дуло се среща в микенски документ на около3300 години – KNDd 1193.

Ерми, Ермос са също интересни имена защото отговарят на старобългарското родово име Ерми. Датирани са II-III век, а малко по-рано, във Филипополис (Пловдив) е живял Св. Ерм, който е ученик на Апостол Павел и е споменат от него в Новия Завет. Тук е мястото да се уточни, че Ерми, Ермос са вдъхновени от името на бог Хермес, а той е богът на тракийската аристокрация според Херодот.

Мостис предизвиква любопитството ни не само защото се среща в Боспорското Царство и в Тракия, като име на одриски владетел, но и поради силната си прилика със стблг. лично име Мостич (чъргубил по времено на Симеон Велики).

Като теофорни, т.е. вдъхновени от името на определено божество можем да определим Багиос, Вензис, Котутион, Масас, Месис, Рома. Багайос е фригийското название на бога на светлината, от Багайос идва и нашата дума бог. Вензис е богинята на брака, нейното име означава съединителка и се обяснява със стблг. вѧзати (вензати) – свързвам. Котито е друго име на богинята-майка и притежава значение раждащата, тълкуваме получаваме със стблг. котити сѧ-котя се, раждам. Мас, Мес е древното име на месеца, луната. Тук дори няма нужда от търсене на превод. За това, че Рома е древно тракийско божество е писал акад. Вл. Георгиев.

Към горния списък на документирани по време на Античността имена, трябва да добавим също Аспург, Бораспос, Байораспос. Те официално са ирански, но хората твърдящи това заобикалят две важни подробности. Първата е, че думата аспа-кон е заемка в староперсийския, а другата подробност е, че аспа, еспис е тракийска дума за кон. Срещаме я в епитетите на Хероса – Ут-аспиос и Вед-еспис.
Сега възникват няколко въпроса:

I.Aко в земите на Стара Велика България са живели значителен брой траки, къде са изчезнали те?

II.Защо тези иследователи на нашето минало, говорещи за българи в Приазовието пропускат силния тракийски елемент в този регион, та нима 1100 години отъждествяване на българи с мизи-най-големия тракийски народ е нещо маловажно

III. Защо след като характера на намиращата се в Черноморските степи Черняковска култура е тракийски и има обилни свидетелства за вековно присъствие на траки в региона между делтата на Дунава и АзовскоМоре, продължават спекулациите относно етническата принадлежност на хората, на които принадлежи Черняковската култура?

Толкова ли е трудно да се приеме, че живеещите на север от Дунава гети, мизи и др. техни роднини са “варварите”, които неспирно са нападали Римската Империя с цел да прогонят окупаторите от родните си земи? 

При условие, че Теофилакт Симоката отъждествява в три свои книги “варварите славени” с гетите, а отъждествяване на мизи и българи има в продължение на повече от хилядолетие, не е трудно да се види, че през 680 година страната ни не е завзета от нови хора, а е освободена от представители на древно балканско население, което обитава земите на север от Дунава от незапомнени времена.

Военният съюз на “варварите славени” и българите е поне от 527 година. Всеки историк би трябвало да знае това добре, защото този факт е документиран от ясно по-ясно. Този съюз е между родини, защото става дума за обединение на гети и мизи – хора говорещи същия език както и останалото коренно население живеещо на юг от Дунава.

До кога ще си говорим за (пра)българи идващи от Азия и русокоси нашественици от Припятските блата? До кога на децата и младежите ще се внушава, че е едва ли не съдба, нещо нормално, земята ни да става плячка на различни народи и местното население да бъде прогонвано, или заличавано?

Истината е, че България е свещено място, което е бранено от дедите ни и което е напоено с тяхната кръв. Нашия народ никога не се е примирявал с идването на окупатори. Въпреки сатанинската жестокост, с която са третирани предците ни от различни нашественици, стремежа на българина към свобода никога не е угасвал.

Не бива да угасва и сега, когато хищници са заръфали Родината ни, ламтящи за богатствата на нашата земя. Трябва да осъзнаем, че България не е просто дом, тя е нашия живот, нашето бъдеще и не можем да си позволим да я загубим. Борбата няма да е лека, но кога истинските българи са се плашили от трудностите? 

Познавайки корените си, ние познаваме и възможностите си, а те са огромни, просто трябва да ги използваме. Познавайки корените си, ние имаме здрава основа, стоим здраво на земята, която е родила първите царе, първите строители на Европа и вечните поддръжници на светлината.




17.09.2016 г.

ЗАБЛУДА ИЛИ ОРГАНИЗИРАНА ИЗМАМА Е ОФИЦИАЛНАТА ТЕОРИЯ ЗА ПРОИЗХОДА НА НАРОДА НИ?


Да се греши е човешко, в дълбока древност старите римляни са го осъзнали: “Errare humanum est”. Не е по силите на никого да провери обстойно абсолютно цялата информация, която ползва. При условие, че не противоречат на здравия разум, доста неща се приемат с надеждата, че професионалистът, който ги представя, си е свършил работата добре. Непроверените данни се ползват, твърдения биват цитирани и стават основа за определени теории. 

Как обаче стои въпроса с теорията за тюрския произход на старите българи? В интерес на истината, неин създател не е Васил Златарски, той само я популяризира и спомага за налагането й у нас. Още през XVIII век, малко след като Отец Паисий написва своята история и показва, че българите са били велик народ, редица чужди учени се втурват да съчиняват работи, в които като наша прародина са посочени земи далеч от Балканите. Август Шльоцер, Йохан Тунман, Йохан Енгел и др. техни съмишленици ни обявяват за ту за угро-фини, ту за татари, тюрки.

По-късно щафетата е поета от Вилхелм Томашек и Йосиф Иречек. Те налагат виждането, че старите българи са тюрки. Увличайки се, Иречек дори отваря дума за чалми при дедите ни. Вярването, че дедите ни идват от Сибир се затвърди също и благодарение на трудовете на Армин Вамбери и Петер Будберг.

Реално обаче няма нито един стар автор, който да определи Аспарух, Тервел, или хората, които те предвождат като тюрки. Няма дори и загатване за някакво родство с тюрките в летописите на Лъв Дякон, Йоан Малала, Йоан Цеца, Михаил Гавала, Никита Хониат, Йоан Зонара, Михаил Аталиат, Димитри Хоматиан, монахът Фулко, Лаоник Халкондил и тн.

Тези хроникьори отъждествяват старите българи с древните балкански народи. Дедите ни биват наричани траки, мирмидони (участници в Троянската Война), пеони, а и мизи. Последните са най-големия и най-разпространен тракийски народ, който е обитавал територии в Мала Азия, земите на север и юг от Дунава, а и други места.

Възможно е както Шльоцер, така също Томашек и Иречек да са познавали тези сведения  добре, но поради това, че данните противоречат на теориите им, то въпросните автори да се решили да пренебрегнат неудобните исторически извори. Работилите по-късно учени също са осъзнавали, че в никой стар летопис българите не са наричани тюрки и са потърсили начин да спасят теорията си.

Поради това, че Теофан Изповедник, Патриарх Никифор и др. отъждествяват дедите ни с хуните, то редица изследователи решават, че след като българите са наречени хуни, то те трябва да са и тюрки. Хубаво, но старите автори даващи най-подробните сведения за хуните на Атила изобщо не определят тези хора като тюрки, а по-скоро за древни жители на Източна Европа.

Най-компетентният по въпроса c хуните е Приск Панийски. Той прекарва известно време в двора на Атила и се запознава с езика, обичаите, жилищата и разбира се външния вид на хуните. Приск не обелва и дума за някакви хора със странна външност, той дори не е състояние да отличи един грък, който е избрал да живее сред хуните от останалите поданици на Атила.

Старият летописец разказва, че хуните живеят в къщи направени от дървени трупи и украсени майсторски с дърворезба. Благодарение на Приск научаваме и за две хунски глоси, това са медос-медовина и камос-комина. Както отбеляза проф. Ганчо Цетов, тези глоси  със сигурност не са тюрски. Не са тюрски и хунските думи предадени от Йордан, касае се за страва-страва, стръв, угощение и Уар/Вар-хунското име за Днепър. Трябва да се отбележи, че около eдно хилядолетие преди Йордан Херодот съобщава за скитска река наречена Оар -Her.IV.123.

Тук вече става интересно защото очевидецът Приск нарича хуните на Атила с името скити. Роденият в Паниум летописец използва изрази като скитски ботуши, скитски песни, скитски обичаи, скитски начин на живот, скитски благородници, царски скити.

Това разбира се не е случайност защото наистина хората на Атила са потомци на скитите населявали земите на Добруджа и други региони още преди възникването на град Рим. Хунските върхове на стрели, копия, ножове, а и особените им свещени котли се срещат в Източна Европа още през Желязната епоха, но този неудобен факт просто бива игнориран.


Скитска материална култура

Хунски свещени котли
http://www.f.waseda.jp/yukis/sougen/sougen13.mei.fig2.jpg
http://www.f.waseda.jp/yukis/sougen/sougen13.mei.html

Премълчава се и свидетелството на Стефан Византийски по отношение на това, че скитите са тракийски народ, т.е. скити и траки са хора от един произход, но обитават различни земи. Преди Стефан Византийски, един друг автор – Дион Касий споделя, че северните траки-даките са клон на скитите. Страбон определя племето саки като източни скити, а доста по-рано в работи на сънародници на Страбон намираме израза – саките са траки.

Агатий Миринейски, а и Прокопий Цезарийски разказват, че в по-стари времена хуните са били известни под името масагети. За масагетите пък Йордан твърди, че са клон на гетите – най-храбрия тракийски народ според Херодот. След войната с персийския владетел Кир, те се заселват в земите на Малка Скития – Добруджа където царицата им Томира основава град Томи.

Виждаме, че в продължение на около 1000 години не само имаме отъждествяване на скитите познати и като хуни с траките, но и скитската материална култура е като тази на хуните и присъства в Изочна Европа хилядолетие преди времето на Атила. Тези данни обаче остават за дълго време непознати на широката публика.

Осъзнавайки, че отъждествяването на хуни и българи не е достатъчно, за да могат хората на Аспарух да бъдат определени като тюрки, някои изследователи решават да заложат на “доказателствата” на езика. Било е повече от ясно, че в българската реч би трябвало да има остатъци от старотюрски елементи. Започва се усилено търсене на тюркски думи като в началото числото достига няколко десетки.

После става ясно, че много от набедените за тюркски думи изобщо не са такива. Още през 20-те години на ХХ век, Стефан Младенов свежда възможно тюркските елементи до един твърде ограничен брой: белег, белчуг, бисер, бъбрек, пашеног, тояга, чипаг, капише, кумир, сан и чертог. Като остатъци от прабългарския, Младенов добавя също болярин и сарактон.

След време, за кумир се появи виждането, че е от семитски, или фински произход, бъбрек пък се обяснява с митанската дума бабру-кафяв, тояга е сродна на ирландската туаг-оръжие, брадва. За бисер се твърдеше, че е от арабски произход и така е попаднала при тюрките, но арабското влияние над тюрките започва след прословутата 681 година, т.е. няма как арабска дума да е присъствала в речника на предците ни преди те да прогонят римляните от Тракия.

Реално остават по-малко от десет възможно тюрски думи в  българския език. Знаейки добре, че това количество е нищожно, определени учени решават да определят старобългарските титли като тюрски, но дори и в този случай се появават сериозни проблеми. Веселин Бешевлиев изрази менние, че титлите багаин, жупан и тикин са ирански. Други учени пък обявиха, че изконно тюрски титли са само eltäbär, erkin, tarqan, tegin, ögäдокато qaγan/xaγan, baγatur/baxadur, tudun и др. са от неясен произход.

Излиза че като българо-тюрски успоредици могат да бъдат приети само таркан и текин. Дори да добавим десетината възможно тюрски думи в езика ни, а и езкотичните термини от Именника – шегор, дилом, тутом, верени, алем, сомор, дилом, дохс и др. отново броят е нищожен.

Нека разгледаме нещата по-подробно. Ако следваме методиката на специалистите и ползваме старобългарските военните и административни титли, за да установим каква е етническата принадлежност на дедите ни, то въз основа на фактите,  трябва да дефинираме своите предци като римляни говорещи латински език.

В речта на дедите ни срещаме типичните за Римската Империя титли и административни термини: доуксъ, дроунгаръ, дроунга, кенътоурионъ, кесаръ, магистрианъ, капикларий, коментарисии, комисъ, комитъ, коустодiа, ноунции, палатии, папежъ, патрикии, принкиψъ, спатаръ, спекоулаторъ.

Касае се за осемнадесет титли, т.е. доста повече от възможните тюрски титли. Странно как това не е направило впечатление на учените заели се с изследване на нашето минало? Трудно ми е да приема, че хората изследвали старобългарския търсейки тюрски елементи, не за забелязали значителния брой на латински думи.

Разбира се, фактът, че в речта на дедите ни има толкова много титли от времето на Римската Империя, не ни дава право да обявим старите българи за хора, чиято прародина е Апенинския полуостров. Големият брой римски титли е само индикация за това, че дедите ни са били народ, който е претърпял римско влияние и е взел участие в римската армия и администрация.

През III-VI век най-способните императори и военоначалници на Рим са от тракийски произход. Става дума за Максимин Тракиец, Галерий, Максимин Дакиец, Констанций Хлор, Константин I, Константин II, Констанций II, Констанс, Лициний, Юлиан, Йовиан, Маркиан, Лъв Бесът, Лъв II, Юстин I, Юстиниан I,  Юстин II, Тиберий II. Трябва да добавим генералите Аеций, Велизарий, Сита, Петър, Имерий, а също така и властвалия в началото на VII век император Фока, който преди да седне на трона е бил командващ на тракийската армия.

Не само титлите, но дори и собените календарни термини шегор, дилом, тутом, алтем, верени и т.н. не е редно да се ползват като белег за определяне на етническата принадлежност на дедите ни. Нека не забравяме, че имената на месеците от януари до декември са латински и присъстват в старобългарския речник. Това също не ни прави потоми на говорещи латински език хора.

Броят на латинските заемки в старобългарския е далеч по-голям от броя на всички възможно тюрски думи в речника ни. За да не съм голословен, ето списък с латинските думи в старобългарския език, те са над седемдесет.

АПРИЛЪ-април
АСАРИИ-вид монета
АУГУСТЪ-август
БАНΙА-баня
ГРЬКЪ-грък
ГРЬЧЬСКЪ-гръцки
ГРЬЧЬСКЫ-по-гръцки
ДЕKѦБРЪ-декември
ДИНАРЪ-вид монета
ДОУКСЪ-управител, предводител
ИЮЛЪ-юли
ИЮНИИ - юни
КАПОУСТА-зеле
КАНЪДИЛО-кандило
КАНЪДИЛЪНЪ-който се отнася до кандило 
КАПИКЛАРИИ-тъмничар
КЕНЪТОУРИОНЪ-центурион
КЕСАРЪ-цезар, император, владетел
КЕСАРОВЪ-принадлежащ на римския император
КИВОРИИ-ковчег, кивот ciborium
КИНЪСЪ-налог
КИНЪКЪНЪ-данъчен, свързан с данъци, налози
КОМЕНТАРИСИИ-надзирател
КОМИСЪ-управител
КОМИТЪ-висш сановник
КОМЪКАТИ-причестявам се
КОМЪКАНИЕ-причестяване
КОНДРАНТЪ-вид монета
КОТЕЛЪ-котел, съд
КОТЫГА-долна дреха
КРЪСТЪ-кръст
КРЪСТИЛО-кръщаване
КРЪСТИТИ- кръщавам
КРЪСТΙАНИНЪ-християнин
КОУКОУЛЪ- черна гугла, качулка, която се носи от монах с висок чин 
КОУСТОДИΙА-стража
КЪМОТРЪ-кум
КЪМОТРА-кума
КѪПЕТРА-етърва
ЛѪЩА-копие
МАГИСТРИΙАНЪ-държавен чиновник
МАИ-май
МАРЪТЪ-март
МИСА-блюдо, съд
МЪСТЪ-шира
МѦТА-мента
НОѨБРЪ-ноември
НОУМЫ-нумизма
НОУНЦИИ-пратеник
ОЛЪТАРЪ-олтар
ОЦЕТЪ-оцет
ОЦЬТЬНЪ-оцетен
ПАЛАТИИ-дворянин
ПАТРИКИИ-патриций, благородник
ПОГАНИИ-невеж, езичник
ПОГАНИК-езичкник
ПОГАНЪ-езичник
ПОГАНЬСКЪ-езически
ПОГАНЬСТВО-езичесво
ПОГАНЫИИ-езически
ПАПЕЖЪ-папа
ПОЛАТА-палат
ПОПОВЬСТВО-попство
ПѢНѦЅЬ-монета, пари   
РОУМСКЪ-римски
РОУМСКЫ-по римски
СЕПТѦБРЪ-септември
СПАТАРЪ-мечоносец
СПЕКОУЛАТОРЪ-палач
СТАТИРЪ-вид монета
ФЕВРАРЪ-февруари
ЦѦТА-монета, паричка
ЦѦТАВЪ-направен от жълтици


Сега възниква въпроса – Ако латинските заемки в старобългарския език са в пъти повече от възможно тюрските, защо изобщо на тюрските думи се гледа като на доказателство за тюрския език на старите българи? Защо е пренебрегната пълната липса на свидетелства на ранносредновековни автори за тюрския произход на дедите ни? Защо са пренебрегнати свидетелствата, че хуните са скити, а самите скити са същия произход като траките? Защо е пренебрегнат факта, че хунската материална култура е скитска по характер и присъства на Балканите от най-дълбока древност? Защо е пренебрегнато мащабното антропологично изследване на д-р Методи Попов, който доказва, че ние нямаме нищо общо с народите на Азия? Каква наука е това?

Държа да отбележа, че нямам нищо против старите тюрки. Те са били силни, волеви и изключително смели хора. Притежавали са чувства за чест и справедливост, оставили са доста забележителни паметници в Средна Азия. Работата е там, че те не са наши предци и всеки опит да бъдат изкарани такива е ощетяване на истината.

Старите тюрки са били в контакт с определени групи от дедите ни и то не кои да е, а масагетите познати и като хуни. Те са били северни съседи на персите, които днес познаваме като иранци, а роднините им саките са граничели с индийците. Траките сарапари пък са обитавали земи край Бактрия. Благодарение на контакта на старите балканци с тюрките, последните приемат в езика си думи като ата-баща, кара-черен, кория-гора и т.н.



Изображение на воин от саките, или масагетите


Избражение на трако-троянец

Разбира се тези факти са пренебрегнати от хората създали остарялата, неиздържана, но и официална теория за произхода на старите българи. Какви са мотивите на изследователите  работили по утвърждаването на тази теория не зная. Поведението на чуждите учени е разбираемо, но това на нашите изследователи е странно.

Толкова наивни ли са били, та не са видели абсурдите? Толкова наплашени ли са били от някого, та не са посмели да възразят? Не са ли знаели, че историята не е просто сбор от документирани събития, но и средство за възпитание на младото поколение? Не са ли осъзнавали, че шизофреничната официална теория за произхода на народа ни ще донесе объркване, че се подтиска родолюбието по този начин?

Липсата на нациална гордост е по-лоша от чумата. Страшната болест покосява мнозина, но оставя живи хора след себе си. От друга страна нихилизма, отвръщането от родното, чуждопоклоничеството – ето това може да заличи един народ напълно и то доста бързо.


Подобно нещо не бива да се допуска, не бива да се допуска и разединяването на народа ни. Деленето на православни и мюсюлмани, на вярващи и атеисти, на леви и на десни е пагубно за всички. На първо място е родството, общите корени. Hека не позволяваме на чужденци да използват нашата вяра, или политически убеждения, във вреда на тези, с които делим едни и същи предци.  

7.09.2016 г.

БАЛКАНСКИЯТ ПРОИЗХОД НА ЕГИПЕТСКИЯ СИМВОЛ НА ЖИВОТА

Макар да са на голямо растояние помежду си, Египет и Тракия са свързани още от най-дълбока древност. Знаем това благодарение на редица исторически извори и археологически находки. През 1973 година, край Тополовград, проф. Александър Фол открива забележителен артефакт. Става дума за крилат слънчев диск изваян от камък. Подобни паметници са типични за Египет, по-късно се срещат при хети, асирийци, перси и др.


Особената находка едва ли е донесена от египетски колонисти. Тя по-скоро е дело на хора, които са били запознати с египетската религия, заселили се у нас, и тук създали крилатия слънчев диск. Дали се касае за посланици на фараоните търсещи приятелство или търговия със старите балканци,  на този момент няма как да се каже. Със сигурност обаче определени групи хора са пътували между Тракия и Египет защото има и други артефакти свидетелстващи за дипломатически връзки.

Преди около тридесет години, край село Любча, Южна България, бе намерен египетски скарабей с надпис. Според д-р Васил Добрев, скарабеят е принадлежал на фараона Аменемхет IV, който е управлявал по време на XII династия. Предполага се, че по време на този владетел е живял Мойсей. Това е и периода, в който в Египет за първи път се появяват коне.




Интересни сведения предлагат не само археологическите находки, но и древните предания. Страбон пише, че Залмоксис събира своята мъдрост от Египет -Strab.VII.3.5. Съществувало е вярване, че Деканей – мъдрец и съветник на гетския цар Буребиста научава изкуството на прорицанията в страната на пирамидите- Strab.VII.5.11. Херодот пък смята, че тракийските орфически ритуали са египетски по характер – Her.II.81. Бащата на историята дори вярва, че тракийския бог Дионис е същото божество както египетския Озирис – Her.II.42.

В друга своя книга Херодот добавя интересна подробност, а именно това, че фараонът Сесострис (навярно Сенусрет I -1971-1926 г.пр.Хр.) е покорил Тракия - II.102. Тази история явно е позната и на Йордан, който обаче представя събитията по-различно защото твърди, че египетски фараон е воювал с гетите, но е победен от тях и те са го преследвали чак до река Нил – Jord.VI.47.

Събитията, които Херодот и Йордан описват са от времето на Бронзовата епоха. Намереният край село Любча скарабей, а навярно и крилатия слънчев диск са също от този период. Връзката между Египет и Тракия обаче е от доста по-ранен период, а фактите биха изненадали, дори шокирали мнозина. Оказва се, че траките, а не египтяните са тези, които първи са започнали да разпространяват своето влияние.

Колкото и странно да звучи, дедите ни са тези, които са създали прототипа на анкасимволът на безсмъртието. Той бива свързан най-вече с Египет, но се среща също в използваните на остров Крит писмености - минойска йероглифна, Линеар А и Линеар Б – 2100-1500 пр. Христа. Не по-малко учудващо е присъствието на анка в хето-лувийските йероглифи. Там значението е живот, живителна сила.




(foto-Nachbarnebenan)

Колкото и странно да изглежда, най-ранните изображения на знакa анк са от пещерата Магурата. Рисунките там са датирани различно – от 5000 до 3500 г. пр. Христа, като има и други виждания по отношение на възраста засягащи значително по-ранни епохи. Дори да приемем датировката 3500 пр. Христа, то изображенията на анк у нас са с векове по-стари от тези, които се появават в Египет.


Не само по-голямата древност на анка у нас е от значение, но и това, че в Магурата се наблюдава развитието на знака. Рисунките по стените на пещерата са от различни епохи. От една епоха е еволюиралия и вече оформен знак, а от друга е неговия прототип. Става дума за фигура на жена с високо вдигнати ръце, съединяващи се над главата й.

Вдигнатите и съединени ръце се явяват стилизираната горна част на знака анк, докато тялото на богинята и странния, изпъкващ колан са де факто долната част на символа на живота. Този знак е реално едно ранно изображение на богинята-майка, която е позната в по-късни времена като Ма, Бендида, Епта и т.н.


Интересното е, че почти идентични рисунки има и в Египет. Те принадлежат на културата Накада – 3400-3000 пр. Христа.



Освен рисунки, по нашите земи са намерени и идоли представляващи женска фигура с високо вдигнати ръце. Като пример могат да бъдат посочени артефактите от Подгорица, Овчарово и т.н. Според специалистите, идолите са от времето на Неолита.





Както може би някои очакват, подобни идоли се срещат и в Египет, но там артефактите са от по-късна епоха в сравнение с тези от България и отново принадлежат на културата Накада, която бива считана за началото на египетската цивилизация.



Приликите на рисунките и идолите от нашите земи с рисунките и идолите от Египет са доста големи, за да се касае за случайност.Въпреки това са нужни повече доказателства, за да можем да кажем със сигурност, че стари балканци са повлияли египтяните в края на четвърто хилядолетие преди Христа.

За щастие, доказателства за присъствието на наши предци в Египет по време на културата Накада има. В този период, край Нил се появава особен вид керамика, която е известна в научните среди като Black topped pottery. Съдовете са червено-кафяви, а върха им е черен. Такава керамика има и по нашите земи, като нашата е поне две хиляди години по-стара.





По-интересно става когато разберем, че съществува и друг тип керамика срещаща се както на Баланите, така и в Египет. Археолозите използват названието Schnurkeramik – шнурова керамика защото съдовете имат украса, която напомня на въже, шнур. Както в случая с Black topped pottery, нашата керамика е поне две хиляди години по-стара.

Има и други видове древна египетска керамика притежаваща прототип в земите на Тракия. Доста съдове от Накада и други локации показват силни прилики не само във формата, но дори и в украсата. Типичните за балканската неолитна керамика щриховани триъгълници, зигзагообразните линии и т.н. се срещат често по екзотични съдове от Египет. По-интересното обаче е друго, а именно присъствието на особен вид знаци по египетската керамика.




Тези мистериозни знаци се появават по време на Първа и Втора Династия, като тяхната функция, а и произход все още не са изяснени. Според Уолтър Емъри не се касае за ранни варианти на йероглифите, нито пък за име на грънчари, или грънчарски работилници. Сравним ли странните египетски знаци с древната балканска писменост, ще установим, че съществуват тридесет и пет успоредици.

Броят е сериозен и в никакъв случай не може да се приеме за случайно съвпадение, най-вече като имаме предвид приликите в различни видове балканска и египетска керамика. Интересното е това, че повечето знаци се срещат в доста по-късната старобългарска руническа писменост.  Дали това ще да е случайност, или се касае за предано съхранявана традиция?

В страната на пирамидите се появяват не само екзотична за региона керамика и нетипични за по-късните йероглифи знаци. В края на четвърто хилядолетие преди Христа може да се говори за поява на хора притежаващи отличителните белези на европейските народи. Намерени са доста гробове на индивиди, чиито ръст, форма на черепа и т.н. се отличават значително от населението на Африка. Новодошлите са с едър ръст, широки плещи, а и по-голям череп от местните жители. Други разлики са светлата кожа и кестенявата, а в някои случаи и рижа коса. Не случайно най-древната мумия на Египет носи името Джинджър, това е поради рижата коса на индивида.

Къде е прародината на тези мистериозни европеиди учените не са установили, или пък не желаят да обявят. През XIX и век XX са правени доста сериозни антропологични проучвания. Възможно е в ново време да са правени проучвания и на ДНК, но уви – явно хората положили основите на египетската цивилизация не спадат към представителите на така наречените “велики сили” и в такъв случай няма интерес истината да бъде казана.

Всъщнот обяснението на “мистерията” е просто. Въз основа на представените тук факти, може да се каже, че през четвърто хилядолетие преди Христа, представители на древното балканско население са мигрирали в посока юг като са достигнали до Египет.  Все пак антропологичния тип на дошлите четвърто хилядолетие преди Христа хора съвпада с този на старите балканци, които гърците наричат траки, а по-късно и българи. Балканска е и новопоявилата се през четвърто хилядолетие преди Христа керамика. Същото важи и за особените, екзотични за Египет символи.

Поредното доказателство идва от областта на езика. Староегипетския няма нищо общо с индоевропейските езици към които спада нашия. В никакъв случай не би трябвало да съществуват общи думи в български и староегипетски, но успоредици има и то не малко.

СТАРОЕГИПЕТСКИ  - БЪЛГАРСКИ  

АТЕФ -ОТЕЦЪ (баща)           
АН -ОНЪ, ОНА (той, тя)  
БХА-БЕЖАТИ (бягам)     
БЕС-ВЕСТИ (водя, нося)                    
ВСТ-ВЬСЪ (селище)         
ДР-ДВОР                         
ИИ-ИТИ (идвам)  
КЕНТ- НАЧѦТИ, ЗАЧѦТИ (зачевам, започвам, слагам начало)          
КЕС-КОСТ                          
МСТИ- МЪСТ                       
ПТ-ПИТА (хляб)            
ПРИ-ПРАВО, ПРЕД                     
РМНИ-РАМО, РАМЕНА
РУТ -РЪТЪ (уста, отвор) 
РУХ-РЪСТ                         
РК-РОКЪ ( време)         
САЧ-СЕКА, СЕЧ                        
САС-ШЕСТ
СЕПТ-ШИП                           
САМТ-СЪМВАНЕ               
СУ-СЪ (този, това)       
СВИ- СВЕТЛИНА              
СБТ-СОБА (стая)    
СТ-СТО         
ТА-ТА (тази, това)       
ТУ-ТЪ (това)                   
ХР-ГОРЕ                            

Всички думи спадат към така наречения основен речников запас,т.е. става дума за важни термини от бита и културата. Те са изключително консервативни и се запазват дълго време. Присъствието на успоредици в старобългарски и староегипетски показва две неща. Първото е, че ние българите действително сме потомци на хората познати на римляни и гърци под името траки. Второто е, че не кой да е, а определена група от дедите ни се заселила в Египет преди повече от пет хиляди години.

Поради по-високата си култура новодошлите са били в състояние не просто да покорят населението по поречието на река Нил, но дори и да се превърнат в негова благородническа прослойка в продължение на няколко века. В последствие, поради това, че са доста по-малко от коренното население, балканците са асимилирани.

Преди това да стане, те са повлияли културно и езиково населението на Египет. Още през четвърто хилядолетие пр. Христа дедите ни са предали развития култ към богинята майка, чийто символ е анка. Съвсем естествено е, че на майката ще се гледа като на символ на живота. Все пак без нея цикъла на живота е невъзможен.

Издигнатите високо ръце на идола навярно символизират контакта на богинята-майка със слънцето/небето, т.е. налице е стилизираното представяне на най-ранната форма на свещения брак. Нека не забравяме, че родителите на Дионис са Земела (земята) и Зевс, наричан от дедите ни Ден (денят, светлината, небето).

С течение на времето култът е променен, а корените на символа анк са забравени. Въпреки, че египтяните вече не знаят първоначалното значение на анка, те го боготворят. По същия начин, у нас ипсилона с две хасти, ствастиката, кръста и др. древни символи се тачат и се поставят по ритуални хлябове, ползват се в шевици, но хората, които правят това, не знаят какво е значението, първообраза на особените знаци.

Със сигурност, въпреки представените факти, някои хора биха си задали въпроса – Защо, ако анка е възникнал като свещен символ на наша територия, той не придобива същата популярност както в Египет? Това е лесно да се обясни. През четвърто хилядолетие преди Христа, процесът на оформяне на етноса ни е все още в начален стадии. Ще минат няколко хиляди години преди различните групи населявали Балканите се смесят така, че да се получи едно сравнително хомогенно общество.

Явно групата хора имаща особен култ към богинята-майка е била принудена да напусне Балканите твърде рано. Тези хора не са единствените, които са излезли от земите ни и са се установили в други територии. Страбон разказва за траките халиби в Кавказ, а Плиний Стари дори локализира траки сарапари край Бактрия. Павзаний пише за фригийски колонисти на остров Сицилия. Виждаме, че няма нищо странно в това, че определена група стари балканци напуска земите си и търси място за заселване далеч от родните места.

Как са били назовавани хората пренесли особения култ към богинята-майка в Египет едва ли някога ще разберем. В исторически времена Северна Африка е обитавана от имащите балкански произход максии (клон на мизите), гетулите (клон на гетите) и гарамантите, за които Хердот казва, че имат квадриги колесници с четири коня.

 Трудно е да се определи обаче кога точно тези наши предци са дошли в Африка. Днес Либия е хвърлена в хаос, който пречи на проучването на градовете на гарамантите в Сахара. Ние нямаме достъп до скелетния материал на най-старите мумии имащи светли коси, нито пък разполагаме с достатъчно финанси, за да проучим ДНК-то на тези мистериозни хора. Остават ни само коствените доказателства, които впрочем не са никак малко и с течение на времето само ще растат.

Ще растат на брой и свидетелствата за произхода, качествата и заслугите на народа ни. Със сигурност новите открития ще предизвикат недоверие у някои, но с течение на времето истината ще бъде приета и ще преобрази много от нас. Когато човек разбере, че е потомък на първите благородници и, че щастието зависи не от милостта на другите, а от собствената решителност и сила, тогава идва и пробуждането, а пробудения българин е като стихия, която нищо не може да спре.


ПЕРПЕРИКОН

Loading...